Листа

     И зимната почивка е в своят край. Последните часове престой в къщи се нижат като есенни листа, издухвани от вятъра по улицата. Чудиш се с кого най напред да се видиш - с роднини, които да ти пожелаят успех, с приятели, с които да свършите някоя от редовните простотии, или просто с някой познат, с когото не си се виждал от година - две.
     Понякога, както в този случай успяваш да съчетаеш събитията и да извлечеш програма-максимум. Виждаш се с приятели на по бира, за да им кажеш Чао, а после се прибираш вкъщи при родителите и приятелката си, за да им обърнеш подобаващо внимание. А часовете продължават да се нижат. Вечеряш. Знаеш, че това е последната сготвена храна, която е приготвена от някой друг с любов. Знаеш, че следващият път, когато хапнеш нещо подобно и в подобна атмосфера това ще означава, че отново си вкъщи.
     След сладкият момент на гурме-насладата идва и момента за стягането на багажа. Започваш да събираш вещите, които виждаш всеки ден, вещите, без които не можеш. Събираш колкото можеш, затваряш куфара, претегляш го и се надяваш кантара да сочи тегло в позволените граници. Но не. Той казва, че трябва да извадиш цели 2 килограма от живота ти навън. След тази малка раздяла и ново претегляне се разделяш за мъничко с куфара ти. Чувството да видиш куфара си опакован се описва с едно изречение, което един приятел каза в подобен момент - "За пореден път събрах живота си в един куфар".
     Оттегляш се на заслужени моменти с хората, които са около теб. Разменяш сладки ласки с приятелката си, разменяш прегръдки с родителите си. Прекарваш една безсънна нощ, в размишления относно това, как след няколко часа всички тези неща няма да ги има. Как отново ще трябва да се пребориш, за да ги получиш. Но нали всичко е за добро ? Защо не? Прекарваш нощта безсънно.
     Полета наближава, а листата по улицата вече са почти издухани. Минути по-късно се озоваваш на летището с бордна карта в ръка, с раница на гърба и един ескалатор над любимите ти хора. Те ти махат, махаш и ти. И раздялата настъпва. Сега остава само да се качиш в самолета и да заминеш. Полет първи, после престой, после втори полет.. А ти през всичкото това време си мислиш - кога пак ще летя, но към вкъщи ? А отговорът е ясен - когато - тогава. Излизаш от летището. Качваш се във влака. Всичко е толкова мрачно вече. Слизаш от влака и започваш да вървиш към вкъщи. Изведнъж навън запова да вали проливен дъжд. Хората казват, че при такъв дъжд си "мокър до костите си" - съгласен съм с тях. Псуваш на ум как точно когато ходиш пеша ще завали така, но от друга страна си казваш - ето пак, хората казват - ще ми върви по вода.
     Пристигаш пред входната си врата. Не, не входната врата вкъщи, а пред входната врата на дома ти. Да си вкъщи е друго. Влизаш, хвърляш куфара и сядаш. Отново се сещаш за онези дни, в които си се чувствал свободен и щастлив. Те ти липсват. Но нищо, скоро пак. Утехата те наляга, защото знаеш, че това което зависи от теб е в ръцете ти - ти си тук с мисия. По-добре да я изпълниш и да запълниш времето, отколкото да лежиш в самосъжаления колко много ти липсва всичко. "Всяко хубаво нещо има цена", цената на личната саможертва в случая. А докато следващият път, когато листата отново ще нападат и когато ще се чудиш дали да се видиш с роднини, приятели или познат дойде, постигни това, за което си дошъл.